Почитаемо събрание,
Събрали сме се тука, съединени в една мисъл и едно чувство на благоговение към славните дейци на Априлското въстание, избухнало преди 45 години.
Априлското въстание, кратковременното и кърваво Априлско въстание, което има за последица Руско-турската война и нашето освобождение.
Поканен съм да ви предам някои лични спомени за него. Свидетел на приготовлението му и участник в него, аз изпитвам силно вълнение при спомването за това съдбоносно събитие; в моя дълъг живот то е оставило най-дълбоки неизличими впечатления в душата ми. Разделят ме от тая знаменита в моя живот и в живота на България дата 45 години, но преживяното тогава и днес е живо и свежо в ума ми, сякаш било е вчера.
И ето, мисълта ме повръща в моя роден град Сопот, в навечерието на въстанието. Каква трескавост владее и каква събуденост в погледите! Готви се нещо. Младежите правят тайни събрания. Апостоли идат и заминават. Оставят следи в сърцата и умовете. Ето и мургавото лице, и черни блестящи очи на огнения Каблешков. Той е в едно кафене, дето са събрани първенците и чорбаджиите. Става разговор за тежкия поминък, за спирането на занаяти и търговия. Внезапно Каблешков се намесва в разговора: „Знаете ли, казва той, кой е причина на това зло?“ Всички зяпат с любопитство. А той казва с натъртен глас: „Причина е тиранското правителство!“ Пръв път се чуват такива опасни думи, изказани открито! Какво правят тия хлапаци от първо отделение при огнището вкъщи? Нещо правят там? Стопяват олово и леят куршуми. А тия млади жени-домакини с престилките – какво месят в нощвите с такава тревога и възбуждение? Месят пексемет за утрешните въстаници, когато стане нужда да потърсят прибежище в планината. Всичко това се върши скришом и всичко това е известно. Имахме голяма череша в лозята. Един ден тя се отсича, хубавата дебелоствола череша. Кой я отсича? Отсича я някой по заповед на баща ми. Сутринта нейният ствол е в задния двор на чорбаджи Мича Кючука Шишеджиев, старият и пламенен родолюбец. Няколко дърводелци одялват ствола и го пробиват с голям свредел. Това е черешовият топ. С него ще гърмим против турските войски, които имат крупови топове!
О наивна българска душа! О трогателни средства за оборване турската империя! О сюблимно въодушевление и готовност за една страшна борба! Но всички вярват в успеха й. От ръка на ръка се носи някаква хартия, начертана с някакви черковни букви, комбинирани с цифри. Какво дава тая тайнствена комбинация на буквите и числата й? Фразата: „Туркiа ке падне, 1876 година!“ И вълнение в душите, и възторг, изразен по лицата. Пророчество велико и непогрешимо! По дюкяните се изпродаде оловото и барута, разкупиха се всички волски кожи за цървули. В ковачницата свети цяла нощ и удря чукът: изковават се ножове и ятагани за въстанието. В една стая на девическото училище хубава чернокоса мома бродира нещо на зелен копринен плат. Бродира със сърма лъв, бродира думите: „Свобода или смърт“! Извън града при манастира цял ден гърмят пушки. Въз какво стрелят? Младежи стрелят на нишан, обучават се, за да могат да улучват турците, кога настане борбата. С евзалии пушки ще правят въстание!
Всичко това сега ни се види детско, смешно. Но да свалим шапките! В тия детски и смешни усилия се проявява ентусиазмът, роден от една велика идея за освобождение. Тая идея като един Крали Марко прескача от балкан на балкан, от поле в поле, окрилява духовете, възбужда силите и доверието в себе си, хвърля пожарни искри в сърцата.
И с няколко дена тайно и полека
народът порасте на няколко века!
Въстанието избухна. То е потушено и удавено в кръв. Но кръвта, но жертвите не са напразни. Цяла Европа е настръхнала от ужасите. Гладстон от Лондон издава своя могъществен вик: „Европо, милост към тоя злощастен и млад народ!“, император Александър II вика от Москва към свещена Русия: „Да помогнем на братския народ!“ И цяла Русия се разтреперва и хуква към Дунава!
Питам се сега: каква би била България без това въстание? Какви още реки българска кръв щяха да се излеят в нови – безполезни може би – опити за освобождение? Какви съдби ни се готвеха? Не щяхме ли да имаме съдбата на Македония, останала под турско робство? Щяхме ли, като по едно чудо, след петстотингодишно робство да се видим изведнъж свободни? Благодарение на руското оръжие и славната епопея на Шипка?
Без Априлското въстание историята нова наша щеше да се лиши от най-ярките страници; нашият национален живот щеше да има съвсем друго развитие, сигурно не щастливо, печално; нямаше да се гордеем с големи имена на герои и борци за освобождението; нямаше да оставим на сегашното и бъдещето поколение възвишен пример от самопожертвуване, на велик ентусиазъм при дребна сила. И щеше ли да се яви вече един Гладстон и един Александър II? Раждат ли се всеки ден такива велики сърца?
Но ние не можем да отгатнем тайните на провидението; за нашия ум е тъмно онова, което би станало без Априлското въстание, което донесе свободата на България. Да си припомним това днес с чувство на дълбока признателност и на благоговейно почитание към благородните му борци, на които България дължи новия си политически живот, и да извикаме: слава тям, вечна слава!
Няма коментари:
Публикуване на коментар