За Априлското въстание от Божидар Димитров

(Текстът е публикуван за първи път на 28.04.2006 в http://www.politika.bg/article?id=2563)

Навършиха се 130 години от Априлското въстание - кървавият акт, с който българският народ направи решителна заявка пред световното обществено мнение за държавна независимост. Около тържествата бяха казани много приказки за саможертвата на въстаниците, за техния героизъм, за това, че е време точката в учебниците по история "Причини за неуспеха на Априлското въстание" да отпадне и да се замени с точка "Причини за успеха на Априлското въстание".

По простата и съвършено ясна причина, че въстанието постига политическата си цел - възстановяването на българската държавност - само две години по-късно имаме даже не една, а цели две български държави (Княжество България и Източна Румелия). Въстания и войни наистина се вдигат с политически цели, а не с военноспортни цели (кой ще победи в серия от битки) и от тази единствено вярна гледна точка Априлското въстание си е една стопроцентова българска политическа победа. За убедителност ще посоча, че в петте войни, които води България между 1878-1945 г., армията ни не загуби нито едно сражение и млати безмилостно сърби, турци, гърци, румънци, англичани, французи, руси и германци по Одрин, Люлебургас, Чаталджа, Кресна, Калиманци, Добрич, Тутракан, Дойран, Пирот, Ниш и Драва. Но загубихме на политическата сцена две от петте войни и бяхме и териториално ампутирани, и натоварени с репарации - огромни финансови задължения, които изплащахме до 1964 г.

Един друг въпрос се поставя във връзка с Априлското въстание - кои са били българите, готови на саможертва през април и май 1876 г. Марксистката историография твърдеше, че това са бедните трудови маси от безимотни и малоимотни селяни и малко разорили се дребни занаятчии, които нямало какво да загубят освен веригите и нерадостния си живот, а имало какво да спечелят - земя, по-ниски данъци и ежедневните турски насилия и произвол над тях самите и членовете на техните семейства. Намекваше се, без да се казва, че тези хора са необразовани, нямали си представа за мощта на османската армия и наивно са вярвали, че саможертвата им, предварителното им самообричане на смърт е в резултат на незнание на реалното съотношение на силите.

Социологическият анализ действително показва участието на няколко десетки села във въстанието. Това са селата около връх Еледжик в Тракия, селата около Габрово в Мизия, около Малешевска планина в Македония. Но основната маса от въстаниците са от богатите търговско промишлени градове - Копривщица, Панагюрище, Клисура, Брацигово, Батак, Перущица, Пловдив, Габрово, Сливен. Доста заможни хора има и в четите на Христо Ботев и Таньо войвода.

Тези хора са освен богати и учени хора. Всеки е завършил поне класното училище в града, а няколкостотин и колежи и университети в Европа. Тези хора то стар български обичай не плащат тежки данъци, съобразно доходите си, а просто подкупват турските данъчни чиновници и плащат някакви малки суми, колкото да не е без хич (чети за повече подробности "Записки по българските въстания" на въстаника Захари Стоянов). Тези хора не чувствуват ежедневния произвол на турски бабаити, защото турско или въобще мохамеданско население в тях няма. За да напише "кървавите" си писма в десетхилядното Панагюрище Георги Бенковски поради липса на турци убива двама-трима виновни само в кражби цигани, за да си намери "мастило".

Именно пред тези хора трябва да се поклоним. Те са знаели, че отиват на сигурна смърт или в най-добрия случай на дълго заточение по голите хълмове на Диарбекир. Те имат какво да губят - жени, деца, близки, скъпо имущество, пари. Но за една общобългарска кауза те тръгват на всичко това, знаейки че то ще се случи в рамките на една седмица.

Няма вече такива българи, казват някои. Има, казвам аз, и то милиони. Това показват наблюденията. Но къде е голямата общобългарска кауза?

Въстания и войни наистина се вдигат с политически цели, а не с военноспортни цели (кой ще победи в серия от битки) и от тази единствено вярна гледна точка Априлското въстание си е една стопроцентова българска политическа победа. За убедителност ще посоча, че в петте войни, които води България между 1878-1945 г., армията ни не загуби нито едно сражение.