Търсене

Борислав Гърдев - Априлското пиянство на един народ

(Текстът е публикуван за първи път на 25.04.2006 в http://liternet.bg/publish4/bgyrdev/istoria/1876.htm)

Съществуващото мнение, че около Априлското въстание няма неизяснени въпроси в родната историография е прекалено категорично, за да отговаря на истината.
Вярно, натрупано е огромно количество специализирана и популярна литература, правени са трактовки и обобщения, излезли са и основополагащи фундаментални трудове. Сред тях отделям с особено внимание "История на Априлското въстание" на Димитър Страшимиров (1907), "Априлското въстание 1876 година" на Христо Гандев (1976), както и написаното в "Лекции по българска история. Част 2" (1991), дело на Иван Лазаров, Иван Тютюнджиев, Милко Палангурски и Пламен Павлов.
На тях стъпва и Пламен Цветков, когато в едри щрихи описва Априлската епопея в "България и Балканите. Част 2" (1996). Прозорливи са изводите на Цветков, че "Целта е борбата да трае колкото се може по-дълго, за да окаже съответното въздействие върху големите държави и дипломатическите им пратеници в Цариград", както и че "В действителност организаторите на новото въстание се отклоняват от предначертанията на Левски и подновяват практиката да се търси чужда помощ. При това те са склонни да оставят решаването на българския проблем в ръцете на великите сили и на първо място на Русия като най-заинтересована от балканските работи. Трябва обаче да се отбележи, че новите революционни водачи на възраст обикновено са под тридесет години и нямат какъвто и да било политически опит. Болезненото им нетърпение, причинено от една отчайваща ситуация, е напълно разбираемо." (Цветков 1996: 24).
Изминалите години ми дават основание да се захвана със сакралната и крамолна тема за Априлското въстание, опитвайки се да дам своя версия на онези драматични и неповторими дни, чийто трагичен героизъм прикрива съществени пропуски, гафове и слабости, без чието изясняване истината за борбата за освобождение ще си остане скрита зад парадните мероприятия, в които дежурно отдаваме чест на загиналите герои. А те не са били нито светци, нито безгрешни...
Тръгнем ли скрупольозно да възстановяваме историческата правда, ще установим с изненада, че Април - 1876 г. крие много тайни, които не се свеждат само до магическото тълкувание на цифрите, означаващи "Туркия ке падне"...
Аз не желая да развенчавам подвига на апостолите, но и не искам интерпретацията на проблематиката да се сведе само до ролята на Гюргевския революционен централен комитет, подготовката и хода на въстанието и отзвука и значението му за нашия народ.
Защото, тръгвайки още от формирането на комитета, се сблъскваме с поредица от щекотливи и неудобни въпроси. Защо възниква той и доколко е легитимен на фона на съществуващия БРЦК, кой е неговият ръководител, коя е причината новопоявилите се апостоли да не оставят никакви протоколи от своята дейност, съществувала ли е хармония между тях, как така централен комитет съществува без устав и печатен орган, по какъв начин е бил възприеман той от революционните среди в Румъния и България и т.н., и т.н.
Гюргевският комитет се появява като следствие от отчаянието и нетърпимостта към тогавашния БРЦК, компрометирал се след позорния край на Старозагорската завера от 16 септември 1875 г. Негови основни двигатели са Никола Обретенов, Панайот Волов и Стоян Заимов. По-късно към тях се присъединяват Христо Караминков, Георги Апостолов, Георги Икономов, Никола Славков, Георги Бенковски, Георги Обретенов, Георги Измирлиев, Иван Данчев, Иван Х. Димитров. Гюргевските търговци Димитър Горов и Иван Стоянов "намериха една къща край града, където се населиха 12 души. Тази къща бе наречена "казарма" (Бурмов 1950: 148). Според Димитър Страшимиров (1907, 1: 234) Горов похарчил за казармата до 1000 лв., но си ги получил от средствата на Врачанския комитет. Останалите пари явно са идвали по линия на Димитър Ценович.
Тези млади революционери напълно пренебрегват авторитета на опитните кадри от дотогавашните борби, вкл. водачите на хайдушките чети, а това директно и флагрантно води до разкол в революционната организация в Румъния. Трябва да се появи Стефан Стамболов и с много усилия да се опита да преодолее типичната българска крамола.
Независимо че научава за подадената на 30 септември 1875 г. оставка на последния легитимен лидер на БРЦК Христо Ботев, Стамболов още на другата вечер свиква събрание с намерените от него дейци на БРЦК - Димитър Горов, Петър Енчев, Димитър Ценович, Иван Драсов, Филип Тотю, Илия Йованович и Георги Боснев, подчинява ги на волята си, като форумът дори излиза с решение начаса да се прати Филип Тотю "със Стамболова и други няколко техни момци в Българско и ако сполучат, със съчувствие на народа да прогласят бунта."
На 1 октомври все пак се приема по-реалистичната линия за подготовка на пролетно въстание, като Стамболов остава пълен господар на положението. Преодолял отчасти разнобоя в революционните редици, той може да се завърне в казармата на "революционния банкер" Горов и да даде приноса си в ръководената от него въстаническа дейност. Според Димитър Страшимиров (1907, 1: 232) Стамболов държи да си остане заместник на Левски и е искал" централен комитет вън, за да бъде сам централно лице вътре".
А че се е чувствал лидер, личи и от писмото на Иван Сапунов до Панайот Хитов от 21 октомври 1875 г., в което директно се посочва, че "лудият Стамболов нарекъл себе си на четири окръжия войвода" (Терзиев 1993: 125), което означава тъкмо, че той е главният лидер на въстанието. И като такъв подписва пълномощното на Волов и Бенковски като апостоли на Четвърти революционен окръг. Срещу авторитета му се опълчил само - и това не е случайно - Стоян Заимов, който при заминаването си за Враца, където е определен да е апостол, си позволява да открадне централния печат на комитета!
Това не омаловажава усилията, които Стамболов полага за подготовката на борбата, която обаче ще бъде минирана именно от странните действия на двама от апостолите - Бенковски и Заимов, заели крайните полюси в борбата - на хиперактивност и пълна пасивност, от чийто разнобой всъщност идва и крахът на въстанието, и нежеланието на Стамболов да участва в тяхната пълна със съмнения игра... Той добре разбира, че само със собствени сили трудно ще се пребори с поробителя и подобно на Бенковски упорито търси вкарването на борбата в общоевропейския й контекст - доколкото е наясно, че ще се търси подкрепата на великите сили. Защото по замисъла на Гюргевския комитет се реализира въстание, "което повече прилича на хекатомба, отколкото на борба." (Тодев 2005: 105).
С тази цел за Румъния и Сърбия с мисия заминава специалният пратеник на Стамболов Георги Живков. С помощта на митрополит Панарет е уреден контакт със сръбския дипломатически агент в Букурещ Петрониевич в края на март 1876 г., който бързо го препраща с нужните документи в Белград. Поради съвпадането на интересите на българското движение и сръбските амбиции за война с Турция Живков е приет в Белград с голямо внимание. Радостна изненада е пристигането му за нашите емигранти около Хитов и Любен Каравелов, които по това време се намират в Сърбия, а на 17 април 1876 г. в самото сръбско военно министерство се провежда съвещание с участието на Живков, Каравелов, Панайот Хитов и военния министър Тихомир Николич. Без обструкции Сърбия обещава на въстаниците 30 000 пушки, веднага са отпуснати бавените от две години 2000 пушки на Хитов и се оказва пълно съдействие на четата му. Единственото условие, поставено от сърбите, е да се въстане заедно с началото на техните военни действия срещу Османската империя.
След съвещанието в Белград се свиква общо събрание с участието на Живков, Хитов, Каравелов и представителя на московския славянски комитет княз Наришкин, решило българите да вземат участие в предстоящата война, която се очаква да избухне координирано на Гергьовден. След приетата резолюция Хитов и Живков заминават за Кладово, където войводата наистина получава пушките, а Стамболовият пратеник продължава за Румъния да агитира сред комитите.
Така Живков с такт и умение постига важен дипломатически успех - по инициатива лично на Стамболов се преодолява отново разкола в революционното движение, осигурява се подкрепата на Сърбия, зад която е Русия, предполагаща се, че ще брани националните ни интереси и се определя датата, когато трябва да започне съгласуваната борба.
За съжаление преждевременно избухналото в Копривщица въстание на 20 април 1876 г. осуетява добре замисления и сработен Стамболов план.
По горчива ирония на съдбата, на 22 април в Самоводене, след прочитане отчета на Георги Живков за свършената работа, който го принуждава да пише до главните апостоли за свикване на общо събрание за временно отлагане на въстанието и обсъждане на новото положение и тактика и само час след изпращането на последния куриер, при Стамболов пристига доведеният от Иван Панов Семерджиев пратеник от 4. революционен окръг, носещ Кървавото писмо на Каблешков. В този миг апостолът изживява едно от най-големите разочарования в живота си, концентрирано в откровението му: "Пропадна пак хубавото дело! Пак кръв, пак жертви без никаква полза."
Предателството на Павли поп Петков на 28 април осуетява избухването на въстанието в Горна Оряховица - определеният от Стамболов център на Първи революционен окръг, но и самият Стамболов е имал основание от Самоводене да забави излишните кръвопролития, въпреки че дава заповед четите да излязат на борба на 28 април (Терзиев 1993: 140-143).
Той разбира, че е изолиран най-вече от съратниците си в 4. революционен окръг, че няма никаква координация в усилията за общи дийствия, а същевременно Каблешковото писмо циркулира из страната и на 21 април е получено и във Враца! Толкова е по-странно защо куриерите от 4. окръг престават да обикалят България след старта на истинската борба, като е повече от ясно, че телеграфът е немислимо да се ползва!
Стефан Стамболов осъзнава, че движението е заложник на лични амбиции и предпочита да избави Търновския край от излишни жертви и кръвопролития.
За краткото си съществуване Гюргевският комитет не е оставил нито устав, нито пък протоколи от заседанията си - те са се водели устно от съображения за сигурност. Вместо програмни документи революционерите "изработили различни правилници, наставления, форми за клетва, начина на агитацията, съобщенията между разните пунктове, тайните пощи и полиции, плана на въстанието и пр." (Стоянов 1976: 235).
Подготовката се ръководи от Стамболов. Вярно, Заимов му е конкурент, лансирайки по-късно версията, че е бил само председателстващ на събранията, но според Никола Обретенов "Организирането на Априлското въстание е дело на Стамболова като председател на Гюргевския комитет". Той твърди, че и планът за въстанието е негов, заключавайки: "Много скъпи жертви се дадоха, но от тяхната кръв и пепелища изникна свободата на България. Всичко това се постигна със самопожертвуванието на членовете на Гюргевския комитет под мъдрото и предвидливо ръководство на председателя Стефан Стамболов" (Терзиев 1993: 126).
След пристигането на Стефан Стамболов в казармата на Горов от 11 ноември 1875 г. до Коледа - 25 декември се провеждат непрекъснати заседания, чертае се стратегията и тактиката на борбата. Още на 11 ноември България е разделена на четири революционни окръга - Търновски с ръководител Стефан Стамболов, Сливенски, начело с Иларион Драгостинов, Врачански с апостол Стоян Заимов и Пловдивски (Панагюрски), под водачеството на Панайот Волов.
Захарий Стоянов свидетелства, че на Велико Търново се възлага най-голяма надежда, а "после него идеше хайдушкият Сливен" (1976: 235). Стамболов дори се опитва да наложи първенствуващата роля на Търново, но е париран веднага от колегите си апостоли. Според остроумната бележка на Страшимиров, "предложил неговият окръг да бъде пръв и да ръководи другите. Той предложил, но и всички му отказали." (1907, 1: 232).
Стоян Заимов и Обретенов споменават и пети окръг - Софийски, но явно скандалното привличане на Никола Славков във Враца, който според Обретенов и Заимов е бил определен за апостол на Софийския окръг, обърква районирането или просто се допуска терминологична грешка - Стамболов в писмата си говори изобщо за "шоплука", а има впредвид Враца (Бурмов 1950: 149).
Прави веднага впечатление игнорирането на важни области от българското землище - Добруджа, Поморавието, Македония, Одринска и Беломорска Тракия, което ни подсказва и защо революционната борба особено в Тракия и Македония ще продължи да се разгаря през следващите десетилетия.
Добре е да се знае, че на тези заседания именно Стоян Заимов препоръчва Бенковски на апостолския комитет (Стоянов 1976: 236), който от помощник на Волов се превръща в пълновластен господар в Панагюрище. Следва знаменитото преминаване на замръзналия Дунав - пръв е Измирлиев на 13 януари 1876, след него Волов и Бенковски - на 15.
Според Захарий Стоянов "Това преминувание се извърши от 15 януарий до 1 февруарий." (1976: 238). В България апостолите са снабдени с изкусно направени фалшиви документи - Волов, Стамболов, Обретенов и Драгостинов например са със сръбски паспорти, докато Стоян Заимов е с турско тескере под името Андон Драганов (Страшимиров 1907, 2: 3) и всеки поема към революционния си окръг.
Във Влашко от името на комитета остават да работят Иван Х. Димитров, Димитър Горов и Янко Ангелов. По-късно към тях се присъединяват и някои от апостолите, които, подгонени от турците, се завръщат обратно в Румъния - Никола Обретенов, Георги Апостолов, Иван Данчев и участват в подготовката на Ботевата чета, заминавайки с нея за България.
Важно е да се посочи, че в подготовката на въстанието вземат участие и някои от по-старите дейци на БРЦК, без да оспорват авторитета на гюргевските революционери. Така на 6 март 1876 г. в Браила се свиква събрание, на което присъстват представители на комитетите в Галац, Болград, Кишинев и Одеса. На него се констатира, че няма способни хора, които да управляват народните ни работи и се решава "засега да се не съставя централен комитет, но всякой град да си въоръжи по един войвода с няколко способни хора, и да ги изпроводи отсреща" (Бурмов 1950: 151).
Ситуацията в Търново ни е добре позната. В Сливен усилията на Иларион Драгостинов се свеждат до действията на неговата и на Георги Обретенов чета между 3 и 10 май 1876 г., когато при Вратник и между Изикча и Бинкос тя е разбита и е унищожена "последната ратническа сила на Сливенския революционен окръг." (Страшимиров 1907, 3: 292). Във Враца Заимов се оправдава с предателство, но това изобщо не оневинява пасивността му и криенето му в женски сукман по чуждите тавани в момент (18-20 май 1876 г.), когато Ботевата чета води съдбоносните си кръвопролитни сражения, а в града има само една рота турска войска, разквартирувана в хана на Стефан Савов, както и абсолютно фалшивото писмо, което праща на Бенковски на Оборище, което вождът на 4. революционен окръг чете с апломб пред делегатите на 15 април и в което в прав текст се твърди: "Ние сме вече готови, братия. Ако днес ни се представи случай, т.е., че и другите окръзи са така също готови, то ние ще да развеем знамето на свободата." (Стоянов 1976: 363).
В Панагюрище Бенковски се изживява като пълновластен диктатор. Той изземва властовия ресурс от Волов, дразни се, когато последният се подписва "главен двигател на Западна Тракия" и сам определя насоката на борбата, свеждаща се до основното му изискване: "Пет хиляди чакмака да видя напредя си един път, ще да се успокоя." (Стоянов 1976: 306). Вярно е, че притежава организаторски талант и пришпорва селяните да се готвят за кланетата, но като самонадеян и самоуверен вожд еднолично решава как да се организира и води борбата, без да се съобразява с никого.
Така вместо Общо събрание на всички апостоли и упълномощените представители на четирите революционни окръга, както настоява Стамболов, той свиква само за своя революционен окръг Велико народно събрание в Оборище между 12 и 16 април 1876 г., а на 15 април получава от депутатите съставеното от Волов (!) диктаторско пълномощно, според което "апостолите само от 4. окръг имат право да се разполагат с работите на въстанието" (Стоянов 1976: 352). Пак на Оборище се изработва от специално избрана комисия между 15 и 17 април 1876 г. "Възвание към българския народ" (Христоматия 2002: 160). От нея ни е оставен и знаменитият протокол от 17 април, от чийто първи член разбираме, че въстанието трябва да се вдигне на 1 май 1876 г., но да се обяви на 25 април. (Страшимиров 1907, 2: 253).
Следва преждевременното избухване на въстанието в Копривщица, а апостолите така и не уточняват датата за начало на борбата (Първоначално се определя 1 май, но в началото на март Иларион Драгостинов с окръжна записка до другите главни апостоли предлага датата 11 май - празникът на Св. св. Кирил и Методий, като според Заимов (1895: 80) "Предложението на Драгостинова бе одобрено от всички главни апостоли."). Те обаче съвсем игнорирват указанията на Васил Левски всеобщото въстание след добра и мащабна подготовка да започне през 1884 г. На ход са и поредица от самобитни тактически ходове на войводата Бенковски - започвайки от освещаването на панагюрското знаме, носено от Райна Попгеоргиева Футекова на 22 април, обковаването на "саблята му" с 50 рубли екатеринки от панагюрските златари и изработването на държавен печат на същия ден, минем през набезите и маневрите на Хвърковатата му чета от 20 април до 8 май, тайното изгаряне на Дереорман, Паланка, Славовица на 26 срещу 27 април (Стоянов 1976: 474) и стигнем до уникалните му заповеди въстаниците с мирното население да се съсредоточат в Средна гора и Родопите, а напуснатите села да се подпалят. "Целта на тази, на пръв поглед самоубийствена тактика, е да се лиши Високата порта от довода, че движението е дело на някакви хайдуци, а не на организирани революционери". (Цветков 1996: 25). В добавка се стига до подпалване на селищата Смолско и Каменица на 25 април, жп станцията на Белово на 27 април и до братоубийствена война между българи-християни и българи-мюсюлмани в Клисура - 27 април и Батак - 2 май 1876 г. и до желанието на муховци да убият на 1 май "войводата и по-главните негови другари." (Стоянов 1976: 501), последвано на другия ден и от още един опит на боготворящите го дотогава панагюрци (Страшимиров 1907, 3: 258).
Следвал стриктно масонските указания на Мацини - "трябва да работите да се пробуди колкото се може повече народът ви и да се разпространи в по-големи размери революционният дух не само по градовете, но и по селата, ако е възможно чрез тайни апостоли и проповеди. Трябва да измислите средства, чрез които да стават по-малки или по-големи събрания, под един или друг предлог, в които събраните да разделят мислите си за общите интереси." (В беседа пред Теофан Райнов и Райчо Гръблев в началото на юли 1869 г., виж Василев (2005: 166-167), Бенковски счита мисията си за изпълнена на 2 май 1876 г., когато заявява директно на Захарий Стоянов, гледайки горящия цветущ някога градец Панагюрище: "Моята цел е постигната вече! В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравей, а на Русия - нека тя заповяда!..." (Стоянов 1976: 512), разпуска четата си на 8 май, пропъждайки грубо и с оръжие в ръка следвалите го до момента двадесетина човека и на 11 май е убит от турска потеря след предателството на дядо Вълю Стоилов Мечката на моста на река Костина в Тетевенския балкан.
Важно е да се отбележи, че официалната османска власт веднага оценява ролята на Бенковски в кървавия метеж. Не случайно на 15 май 1876 г. търновският мютесариф изпраща телеграма до каймакамите, в която, предполагайки, че е допустимо "да са се промъкнали в нашия край забягналите бунтовнически главатари", начело с "Гавраил Бенковски от Копривщица, висок на ръст, с житен цвят на лицето, сини очи, руси мустаци, малко въздълъг нос, с панталони", заповядва "да се извършат нарочни претърсвания и в случай, че бъдат заловени, под стража да се изпратят в Пловдив." (Априлско 1956: 21).
От същата дата е и прелюбопитната телеграма от софийския мютесариф до видинския му колега, в която подробно и образно е описано убийството на Георги Бенковски - "Войводата Георги Бенковски, който се беше скрил заедно с поп Кирил, игумен на Калугеровския манастир, Пазарджишко, и с още двама негови другари (Захарий Стоянов и далматинецът Стефо Радоич - б.м., Б.Г.), като забелязал какво старание и опитност проявявала при търсенето потерята на помак Мехмед ага и като виждал ясно, че непременно ще бъдат заловени, излезли и четиримата от мястото, дето се били скрили, и побягнали.
Когато преследвани от поменатия Мехмед ага попаднали на засадата на Рюзгяр хаджи Ахмед ага, който неотдавна бе удостоен с чин юзбашия, направено им било предложение да се спрат. Въпросният Бенковски и другарите му започнали тутакси да стрелят на всички страни. Нашите войници им отвърнали, като открили огън. Войводата Бенковски бил прострелян от куршума на хаджи Ахмед ага и паднал мъртъв, а от другарите му бил заловен само поп Кирил жив, но ранен. Останалите двама души от тях забягнали в балкана. Но и те с помощта на аллаха и неговия пророк Мохамед и с благоволението на падишаха ще бъдат в ръцете ни.
От телеграмата, която се получи снощи от орханийския каймакам, се разбра, че проклетата глава на въпросния Георги и заловеният ранен Кирил са откарани в Орхание.
...Когато в присъствието на специалната комисия на тукашните бунтовници бе показана главата, те всички потвърдиха, че това е главата на техния войвода Георги Бенковски, същият, който им бил водач, който запалил къщите, който събирал от ръцете им парите. Всички заплюха главата в лицето и я проклинаха. Те се нахвърлиха и върху попа, който едва можа да бъде избавен от ръцете им." (Априлско 1956: 21).
Отделно и сериозно внимание заслужава връзката на Бенковски с неговия съгражданин и руски консул в Пловдив Найден Геров и въпросът дали той е бил масон. Знае се, че водачът на въстанието мрази родното си място и по време на подготовката на въстанието изобщо не посещава Копривщица, защото "Моето влизание в Копривщица трябва да се предшествува с отсичанието на стотина глави", тъй като според него "тарторбашиите на чорбаджилъка се намирали в Копривщица" (Стоянов 1976: 452). Това са обяснения, които могат да се приемат от наивния тогава Захарий Стоянов.
Гаврил Хлътев, бившият неуспял подпалвач на Цариград със Стоян Заимов, скрил се зад самоличността на полския революционер Антон Бенковски, знае прекрасно, че без помощта на Русия нищо няма да стане, както и че въстанието е прелюдия за започване от Руската империя на поредната война за османското наследство. Връзката естествено е чрез Найден Геров. Каналът е проверен, използван е още от Васил Левски (да си припомним само диалогът им за целите на борбата - въстание с комитети или училищно-църковна уредба, който така непосредствено ни представя Заимов в "Миналото", книга 2, "Васил Левски Дяконът. Биография" (1969: 418), а и Геров е отлично осведомен за действията на апостолите при това от първа ръка. Достатъчно е да прочетем и един негов доклад № 34 до руския посланик в Цариград граф Игнатиев, носещ дата 12 април 1876 г. В него дословно се посочва: "От моите сведения е известно на Ваше Превъзходителство, че сега от няколко години подред емисари обхождат България в качеството си на агенти на тъй наречения Таен български комитет, за да подбуждат българите да се готвят за въстание, подготвено от този комитет за събаряне на турското иго...
...Войнственото настроение на българите оттогава (1875 г. - б.м., Б.Г.) се повиши и заради приготовленията, които се правят, е твърде вероятно в скоро време да бъде извършен опит за въстание. Народът толкова по-лесно вярва в това, колкото по-непоносимо става в последно време положението му, и бърза да се запаси с оръжие.
Въоръжаването на българите отначало ставаше незабелязано и тайно, но с настъпването на есента то стана по-дейно и започна да се върши открито, тъй като бе забелязано от турците, че местните жители купуват оръжие, барут и куршуми. И действително в началото на този месец за една седмица във Филипопол се продадоха около десет хиляди оки (близо 1300 кг) куршуми, изкупени от местните жители.
Това настроение на българите, което вече не е тайна, разбира се, от само себе си възбуди още повече турците против тях. Сега турците от своя страна се канят да нападнат българите, за да ги пребият, и открито говорят за това в кафенетата и други публични места..." (Христоматия 2002: 159-160).
Бенковски, а и Геров старателно крият връзката помежду си - времената са сурови и несигурни. Съгласуване на действията им обаче има, а задачата е разоряването на цветущите подбалкански градчета, в които няма сериозна османска власт, тъй като векове наред се ползват със султански привилегии, но пък се намират на линията на бъдещите действия на руските войски в посока Пловдив - Цариград.
Без документални източници не мога да твърдя, че апостолът ни е получавал финансиране от Игнатиев през Пловдив, по-скоро съм склонен да вярвам, че указанията са били да има повече жертви и разрушения, за да може на фона на ужаса и възмущенията на прогресивната европейска общественост официален Петербург директно да се намеси в подкрепа на жертвите на турския произвол - естествено първоначално с парична помощ. Доказателството го откривам в телеграма № 528 от Нелидов в Константинопол до Церетелев в Пловдив от 21 юли 1876 г., от която става ясно, че чрез тайния съветник Гирс императорското руско външно министерство отпуска на посолството в Цариград 300 турски лири, равняващи се на 2000 рубли. Церетелев получава парите на 23 юли и веднага съобщава с телеграма № 141, че те са "изправно получени от мен" (Архив 1932: 207, 209).
А че руснаците са били в течение на нашите революционни дела личи и от реакцията им при отразяване на въстанието - те са първи в света!
Най-активен с публикациите си е вестник "Новое время" ("Первое сражение болгар с турками. Движение охвативает всю Болгарию", № 54, 24 април 1876 г., "Восстание в Болгарии", № 64, 4 май 1876 г., "Болгарский революционний комитет обратился к болгаром", № 110, 20 юни 1876 г.). Сведения за борбата дават и "Петербургская газета" - "Восстание в Болгарии усилвается", № 85, 4 май 1876 г., "Начало конца", № 93, 30 юли 1876 г., "Санктпетербургские ведомости" - "Петербург, 25-го апреля", № 114, 26 април 1876 г. и "Московские ведомости" - "Из Филипополя", № 134, 30 май 1876 г. (Априлското 1976: 85, 98, 138-139). Те са в течение на подготовката на Старозагорското въстание, осуетено в зародиш, тъй като е против плановете им, докато Априлското държат да избухне, както и последвалата Сръбско-турска война - 18 юни - 21 октомври 1876 г., генерална репетиция към обявената на 12 април 1877 г. поредна руско-турска война.
Всъщност руският посланик в Цариград граф Николай Игнатиев прекрасно знае на каква кауза служи. В своите "Записки" (1875-1878), издадени през 1908 г. той пределно откровено формулира приоритетите в своята дипломатическа дейност в Константинопол - "да може Русия сама да господствува на Балканския полуостров и в Черно море, да бъде сложен край на разширяването на Австро-Унгария, и източните народи, особено славянските да обръщат погледи изключително към Русия, поставяйки своето бъдеще в зависимост от нея, а не от другите европейски държави" (Игнатиев 1908: 60). Итнатиев осъзнава, че "Турците предприемат мерки за предотвратяване на въстанията на християните и за отслабване на съпротивата им, макар че отлагането на кървавата развръзка дава възможност и на християните да се подготвят по-добре за нея... Но в бъдеще условията на борбата едва ли ще бъдат благоприятни за нашите балкански братя, защото с течение на времето те все повече и повече отвикват да владеят оръжието и стават по-малко войнствени.
Общественото развитие, разпространяването на образованието и възбуждането на материалните интереси все повече и повече отслабват военната им предприемчивост, склонявайки ги към сближаване и запознаване със Запада.
Там, а не у нас новото поколение наши съплеменници търси удовлетворяване на своите нови нужди и на обновените форми на обществен и даже политически живот. Връзките, основаващи се на общата вяра, общата кръв и предишните благодеяния на Русия, отслабват с изчезването на предишното поколение, понесло мюсюлманските гонения и станало свидетел на нашата настойчива борба с неговите гонители. Новото поколение има вече друга насоченост и не е така способно да вдигне оръжие. Идеите на прогреса, забравянето на бащините предания и всеобщият стремеж към равенство на хората проникват в масите и променят предишния тип хора. Истинско народно и здраво развитие може да има САМО при образуването под ръководството на Русия самостоятелни и едноверни области.
Дотогава е невъзможно да се промени и насочи образованието на младежите, слабо приспособено към действителните нужди на православните народи. Умовете на младежите сега са насочени не към нас, а към Запада. Това, което става в Румъния, ще се случи и в Сърбия и в България. Всичко, което ни е враждебно в Европа, се старае да въздействува в този смисъл на християнските населения на Балканския полуостров и да ги отблъсне от Русия - религиозната, католическата пропаганда, монашеските ордени и корпорации, полските емигранти, масонските ложи, твърде разпространени в последно време, и революционните комитети."
Според Игнатиев, позицията на Русия по Източния въпрос "зависи от правилната оценка", а именно "1. унищожаване на Парижкия договор, преди всичко на онези негови членове, които се отнасяха до неутрализирането на Черно море и до отнетата от нас част от Бесарабия, 2. откриване на свободен излаз за Русия в Средиземно море и 3. създаване на такъв местен ред на Балканския полуостров, който би представлявал със своята самобитност достатъчна преграда за намесата и влиянието на Запада и не би застрашавал спокойствието на Изток, не би предизвикал практическа намеса на европейските държави. "И най-важното: "Новите княжества или държави, които би трябвало да възникнат върху развалините на Турската империя, по своя държавен строй и характер трябва да служат за укрепване, а не за отслабване на естествените народни връзки с Русия. Няма съмнение, че тази част на задачата е най-трудна. Формула, съответстваща напълно на нашите планове, още не е намерена." (Игнатиев 1908: 64). В тази насока още в края на 1875 г. определя по-нататъшния ход на събитията с доклада си от 3 ноември до цар Александър Втори: "Благоволете да повярвате, Господарю, че великият везир (Махмуд паша - б.м., Б.Г.), със свойствените нему качества успя да сведе събитията в насока на една изключително руска интервенция и е склонен на една реформена акция, която да се ползва от симпатиите и протекцията на Русия...
Ако този цяр не помогне, то ние все ще имаме време да турим край на съществуванието на една империя, неотговаряща в сегашното си състояние на положението на другите европейски държави, щом признае, че тя е неспособна да се постави на техния ранг с един прогресивен устрем, провеждан отгоре." (Игнатиев 1908).
Много показателен е и поверителният доклад на първия драгоман на руското посолство в Цариград, държавният съветник Михаил Ону, под № 324, допълнение към написаното от Игнатиев и съдържащ всъщност пророческите прозрения на великия везир Махмуд паша за българската драма през 1876-1878 г.: "Ще ви говоря откровено и вярвам, че господин генерал Игнатиев ще привлече вниманието на императорското руско правителство вурху следната дилема. Разрешението на мъчнотиите в нашата империя зависи от два начина на действие - от гледна точка на великите сили и в частност от гледната точка на Русия, или пък вие ще се намесите дипломатически във вътрешните работи на Турция, а това ще даде като последствие военна намеса. В такъв случай понеже сте по-силният, вие ще направите от Турската империя каквото искате, и такова разрешение на въпроса ще костува поройни реки от кръвта на християнското население, за съдбата на което сега Европа се застъпя. Вие ще се притечете на тяхна помощ след като хиляди глави ще бъдат отсечени и селищата им преобърнати на пепелища. Християните ще излязат от тази криза автономни може би, но смазани и безсилни...
...Не заплашвам, но правя заключения от развоя на събитията. Турското правителство няма интерес да пусне юлара на тълпата, но то ще бъде безсилно да се противопостави, ако вие не менажирате Турция... Тъй лесно не се става роб на тия, които до днес са наши роби!..." (Йоцов 1939: 76-78).
В хода на изложението си засягам мимоходом проблема за масонството на Бенковски, тъй като е най-щекотлив и трудно доказуем. Истина е, че в революционната си практика той твърдо се придържа към заветите на Мацини и Раковски, а и работата му като гавазин на персийския консул в Смирна навява интересни асоциации с персийските митарства на Георги Раковски.
Димитър Страшимиров в третия том на своята "История на априлското въстание" (1907, 3: 134-135) между другото говори за "демагогското"писмо, което Бенковски едва ли не на шега пратил на златишкия мюдюрин на 24 април 1876 г.
Ако и да се възпроизвежда по спомените на Тодор Георгиев и да не му се обръща необходимото сериозно внимание, е показателно, че то започва с обръщението "братя по земя", след което правителството е квалифицирано като тираническо, тъпчещо правата на всички, без разлика на народност и религия, все сигурни и съзнателно оставени за посветените знаци, че е дело на революционер, познаващ тайните на масонската оперативно-тактическа дейност...
Въстанието има основната заслуга, че повдига на изключителна висота революционния дух на народа. Иван Вазов точно е формулирал феномена в "Пиянството на един народ": "Историята рядко ни дава пример за такава самонадеяност, която приближава до лудост. Българският национален дух никога не се е вдигал до такава висота и надали ще се вдигне друг път..." (Вазов 1956: 302).
При липса на връзка между отделните центрове обаче въстанието е бързо потушено: "ако бяха въстанали и четирите окръга, както Панагюрище, ако това последното заедно с целия окръг останеше да се разпорежда само с местните турци, то аз не се посвенявам да определя, че това въстание щеше да отиде два-три месеца. Няма никакво съмнение, че то щеше да бъде потъпкано по-жестоко, но не така скоро и по такъв позорен начин." (Стоянов 1976: 519).
И ще нещо много важно - дали поради липса на време, или от пословична мнителност, но Бенковски не известява по никакъв начин не само европейските дипломати в Цариград, но и водещите европейски издания за характера и целите на борбата и за започналите зверства в Средна гора.
Христо Ботев постъпва по-предвидливо. След като на 17 май 1876 г. завзема с четата си кораба "Радецки" той първо известява БРЦК в Букурещ, че молитвата му се сбъдва и веднага след това предава на Димитър Горов "Телеграма", предназначена за публикуване във вестниците "Френска република" и "Женевски журнал", чието съдържание е повече от красноречиво: "Двесте души български юнаци под предводителството на Христо Ботйов, редактор на в. "Знаме", орган на революционната партия, днес заробиха австрийския параход "Радецки", който насилствено накараха да ги прекара през Дунава. Излязоха на десния бряг между градовете Ряхово и Лом паланка, отвориха знаме Свобода или Смърт и отидоха на помощ на своите въстанали братя българи, които отдавна се борят със своите петвековни тирани за своята човешка свобода и народни права. Те вярват, че европейските образовани народи и правителства ще им подадат братска ръка" (Ботйов: 1927: 394), като преди това написва знаменитата си статия "Захваща се вече драмата на Балканския полуостров!" от 3 май 1876, която помества в първия брой на вестник "Нова България" на 5 май и която е създадена основно да подейства върху мислите и чувствата на образования европейски читател.
Въстанието предизвиква и руско-турската освободителна война, която избухва близо година след началото му - на 12 април 1877 г., след като Народно събрание на българите във Влашко на 19 ноември 1876 г. в програмата си се съгласява, че "За да се гуди в действие тая програма и да се предвари вторично кръвопролитие, нужна е външна военна окупация на Турция, при която ще се състави първото българско привременно правителство". (Христоматия 2002: 173-174).
Резултатите от войната и особено решенията на Берлинския диктат от 1 юли 1878 г. отрезвяват напълно останалите живи апостоли и революционери.
Между тях на първо място е Стамболов. Още на 11 август 1876 г., току-що пристигнал в Гюргево след провала на освободителната борба, той пише писмо до БЦБО, в което призовава за ново въстание и самостоятелни усилия за освобождението на България: "Моето частно мнение е, че бездруго трябва да се поднови въстанието в България. Ако народът ни стои лицем, когато руските войски навлязат в България, не е от полза това. Ако има въстание в България, ние можем да се надяваме на по-честито бъдеще: подарената свобода не е дълготрайна и малко полза може да очаква от нея народът, който я обладава, че още въпрос е дали вместо хляб не ще ни дадат камък, вместо риба - зъмя..." (Терзиев 1993: 145). На 8 февруари 1879 г. в храма "Свети Никола" той произнася знаменитата си реч в защита целостта на Отечеството, заявявайки: "Нека извикаме високо, високо, да ни чуе Европа и нейните дипломати и владетели: "Вие ни сякохте, без да ни викате, без да ни изслушвате, без да ни кажете вината, поради която ни сечете, но ние ви казваме: боли, боли и мъчно. Дайте ни нашето отечество, каквото бе то определено от вашата конференция в Цариград и каквото бе създадено от Санстефанския договор." (Терзиев 1993: 204).
В следващите седем години еволюцията и еманципацията му по отношение на Русия ще добие завършена форма, особено след преврата на 27 април 1881 г. и продължилият до 7 септември 1883 г. режим на пълномощията, чийто материален израз е безспорно контрапревратът срещу марионетното правителство на митрополит Климент от 11 август 1886 г., осъществен с такт и много съобразителност - един от най-високите върхове, до който се издига автентичният български национализъм.


ЛИТЕРАТУРА
Априлско 1956: Априлско въстание 1876. Т. 3. Сборник от турски документи. Под редакцията на Ал. Бурмов. София, 1956.
Априлското 1976: Априлското въстание в руския периодичен печат април-септември 1876 г. Ч. 2. София, 1976.
Архив 1932: Архив на Найден Геров. Ч. II. 1871-1876. София, 1932.
Ботйов 1927: Ботйов, Хр. Съчинения. София,1927.
Бурмов 1950: Бурмов, Ал. БРЦК 1868-1877. София, 1950.
Вазов 1956: Вазов, Ив. Под игото. София, 1956.
Василев 2005: Василев, Р. Масонската ложа и братството на Левски. София, 2005.
Гандев 1976: Гандев, Хр. Априлското въстание 1876 година. София, 1976.
Заимов 1895: Заимов, Ст. Миналото. София, 1895.
Игнатиев 1908: Игнатиев, Н. Записки 1875-1878. Спб, 1908.
Йоцов 1939: Йоцов, Д. Граф Игнатиев и нашето освобождение. София, 1939.
Лазаров и др. 1991: Лазаров, Ив., Тютюнджиев, Ив., Палангурски, М., Павлов, Пл. Лекции по българска история. Част 2. В. Търново, 1991.
Стоянов 1976: Стоянов, З. Записки по българските въстания. София, 1976.
Страшимиров 1907: Страшимиров, Д. История на Априлското въстание. София, 1907.
Терзиев 1993: Терзиев, К. Стефан Стамболов. София, 1993.
Тодев 2005: Тодев, Ил. Българско национално-революционно движение. София, 2005.
Христоматия 2002: Христоматия по история на България. Съст. П. Панайотов. София, 2002.
Цветков 1996: Цветков, Пл. България и Балканите. Ч. 2. София, 1996.

За Априлското въстание

(Текстът е публикуван за първи път в сайта http://zapiski.info/ през месец май 2009 г.)

Радикалните промени в стопанския, социалния и духовния живот на българите през Възраждането (от началото на ХVIII в. до Освобождението през 1878 г.) създават реални предпоставки за активизирането на българското общество в стремежа му за отхвърляне на османското политическо господство. Възрожденските процеси навлизат в периода на зрялост през 50-те години на ХIХв., което води до един нов етап в политическите борби на българския народ – етапа на организираното националноосвободително движение.

Неговото начало се свързва с името на Георги Раковски (1821-1867), който пръв започва да изработва планове за освобождение на България чрез всенародно въстание. В резултат на дейността на Л. Каравелов (1834-1879) и Васил Левски (1837-1873) започва и същинската част на българската национална революция. Създават се Българският революционен централен комитет (БРЦК) и Вътрешната революционна организация (ВРО). Вследствие обаче на провала на на ВРО в Арабаконашката акция (22 септември 1872г.) и залавянето и гибелта на Апостола (6 февруари 1873 г.) революционната организация изпада в криза. В началото на 1875 г. Л. Каравелов се оттегля от активна политическа дейност, а все по-важна роля в живота на революционната емиграция започва да играеХристо Ботев (1848-1876). В този момент политическата ситуация на Балканите започва бързо да се променя.

В края на 1874-а и началото на 1875 г. Османската империя започва да изпитва сериозни финансови затруднения. Високата порта не е в състояние нито да изплаща огромните си дългове към западноевропейските банки, нито да покрие бюджетния си дефицит. За да попълни държавната хазна, турското правителство пристъпва към увеличаване на всички преки и косвени данъци, събирани от подвластното население, като особено чувствително нарастват десятъкът и данакът “бедел” (военен данък, събиран от мъжете немюсюлмани). Новите данъчни тежести пораждат широко социално недоволство сред християнското население, което способства за постепенното революционализиране на балканските провинции на Османската империя. През пролетта на 1875г., първо вХерцеговина, а малко по-късно и в Босна, избухват спонтанни бунтове, които прерастват във въстанически действия за отхвърляне на османското владичество. Правителствата наСърбия и Черна гора открито демонстрират подкрепата си към въстаниците. Славянофилските кръгове в Русия също разгръщат широка кампания за оказване помощ на двете разбунтували се области, а на страниците на западноевропейския печат множина общественици и политици проявяват симпатия към освободителните борби на балканските народи. Така Източният въпрос навлиза в нова критична фаза – т. нар. Източна криза (1875-1878).

При така създадената ситуация революционно настроената българска емиграция вРумъния преценява, че съществуват всички благоприятни предпоставки за организиране на “всеобщо въстание” и в Българско. Във в. “Знаме” Хр. Ботев пише: “…сега е най-сгодно време да покажем на света, че и ний сме достойни за свобода…”. На 12 август 1875г., по инициатива на Христо Ботев и Стефан Стамболов, в Букурещ е свикано поредното комитетско събрание, което изработва конкретен план за въстание още през месец септември. Но времето за подготовката на замисленото всенародно въстание се оказва крайно недостатъчно, а повечето от предвидените в предварителния план на Българския революционен комитет (БРК) инициативи остават нереализирани. Така на уречения ден –16 срещу 17 септември 1875г., опит за въстание е направен само в района на Стара Загорас. Червена водаРусенско и в Шуменско

Неуспехът на Старозагорското въстание предизвиква разочарование сред част от българската емиграция. Взаимните обвинения и личните противоборства отново вземат връх в отношенията между членовете на БРК. На 30 септеври 1875гХристо Ботев подава оставка и прекратява издаването на в. “Знаме”. На 1 октомври 1875 г. в Букурещ е свикано ново общо събрание, което преценява, че провалът се дължи на липсата на войводи и възлага на Филип Тотю и Стефан Стамболов да продължат подготовката за ново въстание. След събранието обаче Букурещкия комитет престава да функционира.

Саморазпускането на БРК през октомври 1875 г. подтиква по-революционно настроените емигрантски дейци да пристъпят към формиране на нова политическа организация. В началото на месец ноември в Гюргево се събират около 15-17 души, които са убедени, че задълбочаващата се Източна криза и продължаващото въстание в Босна и Херцеговинапредоставят изключително благоприятни възможности за организиране на всеобщо въстание в българските земи. Водени от искреното си желание да помогнат за освобождението на своя народ, те пристъпват към изработване на цялостен план за бъдещото въстание, като за целта създават и свой революционен комитет. В историята на нашето националноосвободително движение този нов комитет остава известен под името Гюргевски революционен комитет (ГРК). 

Дейността на Гюргевския революционен комитет и провеждането на замисленото и осъществено от него през 1876 г. въстание са изследвани от много български и чужди историци, като най-голяма научна стойност имат научните трудове на Димитър Страшимиров (“История на Априлското въстание”), Христо Гандев (“Априлското въстание 1876”), Иван Хаджийски (“Психология на Априлското въстание”), Александър БурмовЙоно МитевХристо Йонков и Дойно ДойновНиколай Жечев иКонстантин Косев, написали монографията “История на Априлското въстания 1876”. Важно значение за изясняване на събитията, свързани с възникване на ГРК, имат и спомените на Захари Стоянов (“Записки по българските въстания”), Стоян Заимов(“Миналото”), Никола Обратенов (“Спомени по българските въстания”), Иваница Данчев и др. оцелели след Освобождението участници в Априлското въстание.

Приема се, че заседанията на ГРК започват около 11-12 ноември и продължават до къмКоледа. Централна роля в новия комитет играе Стефан Стамболов, а Стоян Заимовизпълнява функциите на негов секретар. Сред останалите участници изпъкват Георги БенковскиНикола ОбретеновГеорги ОбретеновПанайот ВоловИларион ДрагостиновГеорги ИзмирлиевНикола СлавковДимитър Горов. Работата на комитета протича в напълно демократичен дух и при строго спазване на конспирацията, включващо липсата на каквито и да е протоколи. 

Членовете на новосъздадения революционен комитет са единодушни, че през пролетта на1876 г. трябва да се организира ново въстание в Българско. Затова вниманието на ГРК се насочва към изработването на детайлизиран план за подготовка на бъдещото въстание. Отчитайки опита от неуспешното Старозакорско въстание, гюргевските дейци решават да разделят територията на страната на революционни окръзи, в които да се премине към възстановяване на старата комитетска мрежа на В. Левски. Повечето изследователи приемат, че окръзите са четири: Първи – Търновски (централна Северна България, Габрово и Севлиево), Втори – Сливенски (Сливен, Ямбол, Котел), Трети – Врачански(Северозападна България, Софийско, Македония) и Четвърти – Пловдивски (Пловдив, Панагюрище и околностите). Според някои нови изследвания ГРК замисля и създаването и на Пети – Софийски окръг, включващ Софийската област и Македония, който да облекчи работата на Врачанския

За главен апостол на Търновския окръг е избран Стефан Стамболов, а негови помощници стават Христо Караминков(Бунито) и Георги Измирлиев(Македончето). Във Втори Сливенски окръгглавен апостол е Иларион Драгостинов, а негови помощници са Георги Обретенов иСтоил войвода. Ръководството на Врачанския окръг се състои от главния апостол Стоян Заимов и помощниците му Георги Апостолови Иваница Данчев. Начело на Пловдивския окръг застава Панайот Волов, с помощникГеорги Бенковски, а за Софийския окръг(или Софийската област и Македония от Врачанския окръг) трябва да отговарят Никола Обретенов и Никола Славков. Последните двама обаче не успяват да достигнат до предназначения им район, тъй катоНикола Славков е заловен от турските власти почти веднага след престигането си, аНикола Обретенов, над който също надвисва опасност от арестуване, се задържа известно време във Врачанско, но много скоро се принуждава да се върне във Влашкo

Според плановете на ГРК предстоящото въстание трябва да обхване предимно планинските райони – Стара планинаСредна гораПиринЗападните РодопиСтранджа, като в освободените селища се предвижда създаването на временно гражданско управление. Главните проходи трябвало да бъдат добре укрепени, за да не се допусне преминаване на турските войски през тях. Предвижда се изграждането на 24 опорни пункта, в които при опасност да намерят прикритие жените, децата и възрастното население. В плана на въстанието заляга и идеята за организиране на диверсионни акции по ж. п. линиите Одрин-Белово и Русе-Варна и прекъсване на телеграфните връзки. Едновременно с това трябвало да се подпалят ОдринПловдивПазарджикСофияТърновоРусе и др. селища. Всички тези действия имат за цел да предизвикат паника сред мюсюлманското население и да парализират местната турска власт. 

Поучени от провала на Старозагорското въстание, членовете на ГРК отделят специално внимание на предварителната военно-техническа и пропагандна подготовка на замисленото ново въстание. Важна роля в това отношение според тях се пада на местните комитети, които трябвало да направят цялото население съпричастно към освободителното дело. Надежди се възлагат и на българите, намиращи се на служба в руската и сръбската армия, които с опита и с военните си знания са изключително полезни за подготовката на въстаниците. За целта ГРК изпраща призив към младите български офицери да се завърнат в родината си и да се включат активно в борбата срещу Високата порта. Разчита се също и на многобройната българска емиграция в Румъния и Южна Русия, която може да окаже значителна материална подкрепа за подготовката на въстанието, а в решителния час – и да организира прехвърлянето и на предварително екипираните чети. Предвижда се да се направи цялостен опис на наличните ресурси на всеки окръг. Особено внимание се отделя се отделя на съгласуваността между отделните окръзи в решителния час. ГРК обсъжда различни наставления за въстаниците и дори подготвя текста на въстаническата клетва. 

Изработената от гюргевските апостоли тактика отчита и международната обстановка наБалканите с цел евентуалното решаване на българския политически въпрос в контекста на глобалния Източен въпросГРК разчита, че широкото по размах въстание неминуемо ще привлече вниманието на Великите сили и ще ги принуди открито да се намесят в борбата на българите за освобождение. Напълно реална е и възможността за координиране на въстаническите действия в Българско с евентуална военна кампания на Сърбия и Черна гора срещу Турция.

Замисленото от ГРК въстание трябва да избухне през пролетта на 1876 г., но точна дата не се фиксира, поради евентуалните извънредни обстоятелства в хода на подготовката. Затова събралите се в Гюргево апостоли посочват три възможни дати – 18 април, 1 май или 11 май 1876 г. Всеки окръг трябва да прецени към коя от трите дати ще има готовност за обявяване на въстанието, след което ръководителите на окръзите да координират помежду си общата дата за начало на въстанието. 

В навечерието на Коледа планът на ГРК е окончателно готов и определените за вътрешността на страната апостоли започват да се прехвърлят нелегално в България. Самият комитет се саморазпуска, а връзката с емиграцията е възложена на Димитър ГоровИван х. Димитров и Янко Ангелов

Подготовката на въстанието в различните окръзи зависи от много фактори, но най-вече от организационно-агитаторските способности на главните апостоли и техните помощници, от активността на населението, от числеността на турските военно-полицейски сили. 

Измежду апостолите на Първи окръг най-рано започва своята дейност Георги Измирлиев. Малко след него в Търново пристигат Христо Караминков и Стефан Стамболов, който преминава в България едва през месец февруари 1876 г., тъй като непосредствено след като заседанията на комитета в Гюргево завършват, той отива вБукурещ, за да се срещне с намиращите се там емигрантски дейци. Първоначално ръководителите на търновския окръг насочват вниманието си към възстановяване на комитетската мрежа от времето на Левски, а впоследствие и към нейното разширяване. С помощта на Никола Кабакчиев (Търново), Стефан Пешев и Йонко Карагьозов(Севлиевско), Сидер Грънчаров (Горна Оряховица), Бачо Киро Петров (Бяла черква),Христо Патрев (Трявна), Иван СемерджиевЦанко ДюстабановНикола Генчев,Христо Иванов-Големия и др. верни на революционните дело комитетски функционери, е разгърната широка пропагандна и подготвителна работа. Привлечени са военни специалисти като Петър Пармаков и поп Харитон Халачев. Започва и събирането на пари за закупуване на оръжие. В отделни селища се извършват тайни военни упражнения на мъжкото население, изграждат се бази с хранителни продукти и боеприпаси. Територията наПърви окръг е разделена на райони, като за всеки район са назначени опитни във военно отношение лица. За да се избегнат ненужните рискове, центърът на окръга е преместен отТърново в Горна Оряховица.

Най-добре подготовката на въстанието се осъществява в ГабровскоСевлиевско,ГорнооряховскоТревненско. Като цяло обаче търновските апостоли не успяват да разрешат изключително важния въпрос за снабдяване на населението с оръжие. Редица селища от района на ШуменРазградТърговищеВарна, Тулча остават извън периметъра на апостолската активност, а предвиденото за 24-25 април общо събрание на представителите на окръга не се провежда поради преждевременното избухване наАприлското въстание.

Сериозни затруднения в подготовката на предстоящото въстание възникват и във Втори окръг. Първоначално в Сливен пристига Георги Икономов, който сформира окръжен комитет и пристъпва към възстановяване на местната комитетска структура. Стоил войвода пък изгражда четническа база в Балкана. В района на Странджа активна дейност развива Сава Катрафилов, а в Бургаско – Стоян Шивачев. През март 1876 г. вСливен пристигат и Иларион Драгостинов и Георги Обретенов. Посъживяват се и комитетите в КарнобатЯмбол, Котел. Това дави видим тласък в подготовката на въстанието, но скоро между Иларион Драгостинов и Стоил войвода възникват сериозни разногласия относно тактиката на бъдещите бойни действия, тъй като Стоил войводазащитава четническата тактика, а Иларион настоява за масово въстание. Тези спорове се отразяват неблагоприятно на върху цялостната подготовка на въстанието в Сливенския окръг. Големите турски военни поделения в тези земи също спират нейния прогрес. 

В Трети Врачански окръг подготовката започва още през есента на 1875 г., когато непосредствено след неуспеха на “Заарските” събития, Стоян Заимов и Иваница Данчев предприемат разузнавателна обиколка из Врачанско. Тогава е възстановен революционният комитет във Враца. По-късно, вече в качеството си на апостол на окръг,Стоян Заимов посещава и ОряховоЛомБерковицаБяла Слатина. Революционната пропаганда обхваща и др. селища. Започва набирането на средства за закупуване на оръжие (без особен успех), установена е и постоянна връзка с емиграцията във ВлашкоСтоян Заимов изработва дори и “Закон”, който трябва да изпълнява ролята на военен устав на въстаниците. Като цяло обаче, наплашеното от турските репресии население в Трети окръгне се включва достатъчно активно в подготовката на предстоящия бунт. 

В Софийската област и в Македония (Пети революционен окръг или част от Трети) фактическа подготовка за въстание не се провежда, тъй като Никола Славков е арестуван веднага след пристигането си, аНикола Обретенов скоро след това (поради опасност от арестуване) емигрира въвВлашко

Най-резултатна се оказва предварителната работа на апостолите в Четвърти Пловдивски окръг. Панайот Волов и Георги Бенковскипристигат в определения им окръг още през месец януари 1876 г. и веднага пристъпват към практическо осъществяване на замислите наГРК. Постепенно като помощник-апостоли са привлечени Захари Стоянов (1850-1889),Тодор Каблешков (1851-1876) и пристигналия от Сливен Георги Икономов. В организаторската работа се включват и местни дейци като Павел Бобеков (Панагюрище),Никола Караджов (Клисура), Васил Петлешков (Брацигово), Петър Горанов (Батак),Спас Гинев и Петър Бонев (Перущица) и др. С тяхното енергично съдействие Волов иБенковски успяват за кратко време да изградят широка комитетска мрежа, която обхваща цялото Средногориетракийските селасеверните части на РодопитеБанско-Разложкия крайрайона на с. РазловциПиянечко (общо 10 градски и 82 селски комитета). В хода на подготовката като неофициален главен ръководител се налагаГеорги Бенковски (ок.1842-1876), който проявява изключителни агитаторски и организаторски способности. Поради наличието на твърде много турска полиция вПловдив, апостолите преценяват за удачно да изместят ръководния център на окръга вПанагюрище
Самата подготовка на въстанието в Четвърти окръг е ярко отразена в “Записки по българските въстания” на Захари Стоянов. Мъжкото население е организирано в бойни отряди, местни майстори започват изработването на топове от черешови дънери и саби, леят се куршуми и се подготвя барут. Започва и контрабандно търсене на оръжие (Г. Бенковски “искал 5 хиляди пушки”). Подготвят се укрепени лагери в планинските местности и складове с хранителни запаси и боеприпаси. Изготвени са въстанически униформи и знамена. Създава се тайна поща и въстаническа полиция. Революционната прапаганда обхваща всички социални слоеве и в навечерието на въстанието населението на целия окръг е готово масово да се включи в борбата за отхвърляне на турското владичество. Особена заслуга за видимото политическо активизиране на българското население в Четвърти окръг имат Панайот ВоловГеорги Бенковски и техните помощници, които много умело използват различни пропагандни прийоми, като съзнателно разпространяваните слухове, чеСърбия и Черна гора чакат само българите да вдигнат въстание, за да обяват война наТурция, или пък широко популяризираното тълкуване на буквеното изписване на годината1876-а, което означавало “Туркия ке падне” и т.н. Разпространява се и слухът, че така или иначе през пролетта на 1876 г. турците ще извършат масови кланета над българите.

На 14 април в местността Оборище, близо до Панагюрище, апостолите на Четвърти окръг свикват събрание, в което участват пратениците на 55 “частни” комитети от територията на окръга. Събранието има за цел да се обсъдят най-важните въпроси относно ръководството и тактиката на предстоящото въстание. След бурни разисквания събранието предоставя на апостолите широки пълномощия сами да обявят въстанието и да назначават войводите. За център на въстанието в окръга е утвърдено Панагюрище, а по настояване от страна на Панайот Волов Г. Бенковски е обявен за главен апостол. Специално внимание е отделено и на отношението към мюсюлманското население. Всички участници в събранието полагат и тържествена въстаническа клетва. 

След като събранието в Оборище завършва, апостолите на Четвърти окръг се отправят към Панагюрище, за да уточнят окончателно и последните детайли от своя план. Най-важното решение, което те вземат там, е въстанието да се обяви на 1 май 1876 г. При извънредни обстоятелства то може да започне и по-рано. 

Подготовката за въстанието на българската емиграция в Румъния и Южна Русия е твърде слаба. Създаденият в Одеса “Комитет за освобождение на България” не се справя успешно със задачата си да активизира емиграцията в Русия. Опитите за координиране сБелград също са неуспешни. Особено неблагоприятно се отразява липсата на организаторски център и фактът, че голяма част от емиграцията се отнася резервирано относно правомерността на въстание в българските земи. Поради това подготовката на емигрантските чети остава в един начален етап, а събраните средства са недостатъчни.

Междувременно един от присъствалите на събранието в Оборище – Ненко Терзийски отс. БалдевоПазарджишко, уведомява турските власти в Пазарджик и Пловдив за готвения бунт. Пловдивският управител веднага изпраща доклад до правителството и нарежда да бъдет арестувани главните апостоли в Копривщица и Панагюрище

На 19 април в Копривщица пристигат заптиета на чело с Неджиб ага с задача да арестуват Тодор Каблешков и по-активните местни дейци. Предупреден за надвисналата опасност, ревоюционният комитет в Копривщица провежда спешно заседание и решава да действа. На следващия ден – 20 април, църковните камбани забиват тържествено, а най-верните комитетски съзаклятници, облечени в униформите си, нападат конака. След кратка престрелка конакът е превзет и докато Неджиб ага търси спасение към Клисура, българското население вече ликува. 

Веднага след освобождението на Копривщица Каблешков изготва писмо доПанагюрище, с което уведомява ръководството на Четвърти окръг за преждевременното обявяване на въстанието. Това писмо остава известно в историята под името “Кърваво писмо”, тъй като върху него е нарисуван с кръв християнският кръст. Подобни съобщения са изпратени и до апостолите на останалите окръзи. 

Още същия ден “Кървавото писмо” е получено в Панагюрище и без никакво колебаниеБенковски и Волов решават да последват примера на Копривщица. Под ръководството наПавел Бобеков група панагюрски въстаници нападат конака и завземат града. За комендант на града е назначен Иван Соколов, а самият Павел Бобеков застава начело на сформираното Привременно правителство. По нареждане на Бенковски куриери тръгват из селищата на окръга, за да вдигат населението на въстание, като за целта е изготвено и специално “Възвание”. Призив за подгрепа и координиране на въоръжените действия е пратен и към ръководителите и на останалите три революционни окръга. 

Събитията от 20 април бързо намират последователи и в селата Мечка, Стрелча,ПоибренеМуховоПетрич. През следващите дни въстанието обхваща почти цялотоСредногорие, района на Пещера, БрациговоБатакПерущица. Създаденият отБенковски конен отряд (“Хвърковатата чета”) напада гара Белово, разрушава ж. п. станицията и прекъсва линията и телеграфа. На 22 април в Панагюрище е организирано и тържествено освещаване на “главното знаме” на Четвърти окръг, което е извезано от учителката Райна Попгеоргиева. 

Масовото надигане на българското население вКопривщенско и Панагюрско отначало стресва турските власти, но скоро всички правоверни са призовани на свещена война срещу българите. Башибозук и редовна войска плъзват към въстаналите селища. Първа падаСтрелча. След тежки сражения, на 26 април, ордите на Тосун бей завладяват и Клисура. Конна чета начело с Панайот Волов се опитва да помогне на беззащитното население, но градът вече е ограбен и напълно опожарен. Същия ден започват отбранителните боеве и заПанагюрище, което е завладяно и разорено на30 април. Сходна е съдбата на всички надигнали се средногорски селища. ЕдинственоКопривщица успява да избегне разорението срещу голям откуп. 

Оцелелите от Панагюрище и Копривщица въстаници, между които са Панайот Волов,Тодор КаблешковГеорги Икономов и Павел Бобеков, сформират малка чета, с която се опитват да се прехвърлят в Търновско. По пътя обаче четата е разбита, Волов иИкономов загиват във водите на р. ЯнтраТодор Каблешков попада в ръцете на врага и по-късно се самоубива.

Докато башибозукът започва да вилнее из средногорските села, бунтът обхваща иРодопската област. На 21 април въстанието е обявено в Брацигово. Ден по-късно то избухва в Батак, а на 23 април “Кървавото писмо” е получено и в Перущица. Околните села също се надигат. През следващит дни обаче редовна войска и големи отряди от башибозук обграждат родопските селища и с изключителна жестокост смазват въстанието. Повече от седмица продължава отбраната на ПерущицаБрацигово и Батак. На 5 май Батак се превръща в купчина развалини, а потърсилите спасение в черквата “Св. Неделя” жени и деца са безпощадно изклани от армията на Ахмед ага Барутанлията. Загиват над3 хиляди мъже, жени и деца, а по-късно английският кореспондент Дж. Макгахенобрисува града с думите “Навред ужаси, ужаси и само ужаси”. На 7 май пада иБрацигово, като ръководителят на местните въстаници Васил Петлешков е заловен и подложен на нечовешки изтезания. 

Паметна саможертва и съпротива проявяват и защитниците на Перущица. Притиснати от редовната турска армия, въстанниците се опитват да бранят всяка къща и улица. Когато всичко е вече изгубено, последните защитници на Перущица се събират в училището, църквата и околните две къщи, където се сражават до последната възможност. За да не попаднат в ръцете на врага, Кочо Чистеменски и Спас Гинев убиват семействата си, а след това слагат край и на своя живот. Техният пример последват и Иван ТилевГеорги Мишев и др. На 1 май 1876 г. въстанието е окончателно потушено. 

По същото това време Хвърковатата чета на Бенковски се насочва към Златишко, но след като разбира, че въстанието в цялото Средногорие е вече потушено, четниците се разпръсват. Бенковски, с група предани съмишленици, тръгва на север. На 12 май обаче, попадайки на засада в местността Костина, ТетевенскоГеорги Бенковски е убит. 

Известието за започналия преждевременно в Копривщица бунт изненадва комитетските дейци в останалите революционни окръзи, поради което въстанието в тях така и не получава широк размах. След получаване на “Кървавото писмо” апостолите в Търновски окръг решават да обявят въстаниетона 28 април, но ден преди това в Горна Оряховицаса заловени Иван СемерджиевГеорги Измирлиев и др. местни дейци. Властите извършват арести и в ТърновоСевлиевоТроян. Все пак въстанието на територията наПърви окръг е вдигнато, като най-напред то обхваща района на Бяла черкваМихалци иМусина. Под ръководството на поп Харитон тук се сформира чета от около 200 души, която на път за Габровския Балкан преминава през Дряновския манастир. Редовна турска армия обгражда манастира и в продължение на 9 дни (29 април – 7 май) се водят тежки боеве. След раняването на поп Харитон и гибелта на неговия помощник Петър Пармаков, четата прави опит да пробие обсадата. Няколко групи въстаници успяват да се промъкнат, но впоследствие повечето от тях, между които и Бачо Киро, са заловени.

Подобна е съдбата и на другите две чети, създадени в Първи окръг – четата на Цанко Дюстабанов (от около 200 души), която се сформира в Соколския манастир и тревненската чета, начело с Христо Патрев (от 120 души). Особено активно във въстанието се включва и населението на севлиевските села БатошевоКравеник и Ново села. Навсякъде обаче властите използват редовна армия и това предопределя съдбата на народния бунт в целия търновски окръг.

Във Втори окръг също не се стига до масово въстание. Още преди пристигането на “Кървавото писмо” в Сливен, турските власти арестуват по-изявените комитетски дейци в града, а на предварително уговорения ден – 3 май, от Сливен се събират едва 10 въстанника. Тогава Иларион Драгостинов и Георги Обретенов се присъединяват към сформираната от Стоил войвода чета, наброяващо около 70 души. След няколкодневен поход, сражавайки се срещу преследващите я турски части, четата е разбита. 

Апостолите на Врачански окръг научават за преждевременното избухване на въстанието едва на 24 април. Въпреки това те решават да изчакат предварително избраната дата – 11 май 1876 г. Пристигналата допълнително обаче във Враца войска ръзколебава Стоян Заимов и местния комитет. В крайна сметка се решава да се изчака пристигането наБотевата чета, която трябва да се насочи към Враца. На 18 май сигналът за начало на въстанието в града е даден, но събралите се съзаклятници бързо се разпръсват. 

Изолирани въоръжени действия има и в района на с. РазловциИзточна Македония (под ръководството на Димитър Георгиев-Берковски), но и тук башибозукът и редовната войска имат пълно превъзходство над зле въоръжените български въстаници. 

Епилогът на Априлското въстание през 1876 г. е отбелязан с преминаването в Българияна четата на Христо Ботев. Създаването на голяма емигрантска чета, която трябва да подпомогне в решитления час въстанието в страната, е заложено като важен компонент в плановете на ГРК още през есента на 1875 г. През пролетта на 1876 г., когато подготовката на въстанието в четирите окръга навлиза в заключителната си фаза, останалите в Румъния комитетскщи дейци пристъпват към набиране и екипиране на доброволци за бъдещата чета. Особено активна роля в това отношение играят Димитър ГоровНикола Обретенов,Георги АпостоловХристо Ботев. За водач на четата организаторите предвиждат да поканят първоначално Панайот Хитов или Филип Тотю. И двамата войводи обаче отхвърлят плановете на ГРК, тъй като по това време те убедено вярват, че едно самостоятелно българско въстание ще бъде обречено на провал. Затова и Хитов, и Филип Тотю предлагат да се изчака избухването на подготвяната от Сърбия война срещуТурция. След отказа на старите войводи ръководството на четата е поето от Христо Ботев

В началото на месец май подготовката на четата приключва. Тя наброява около 205 души. Неин знаменосец е Никола Симов (Куруто), а военен комендант – Никола Войновски. В изпълнение на предварително изработения план четниците са разпределени на няколко групи из големите дунавски пристанища. На 16 май те се качват на австрийския пътнически кораб “Радецки” и на17 май, когато корабът се доближава до с. Козлодуй, четниците се въоръжават и принуждават капитана да спре до българския бряг, за да могат да слязат. Ботев изпраща телеграми до западноевропейските вестници “Journal de Geneve” и “La Republique Francasse”, в които изразява увереност, че европейският свят ще протегне “приятелска ръка” към българите. От Козлодуй започва безсмъртният поход на Ботевата чета. След първите първите сблъсъци с черкези и башибозуци при с. Баница и Милин камък на 18 май, четата се насочва към Врачанския Балкан. Противно на очакваната помощ от врачанските апостоли, към четата се присъединяват само двама души. На 20 май, при неизяснени обстоятелства, Христо Ботевпада убит край връх Вола в местността Йолковица. Гибелта му всява смут сред въстаниците. През следващите дни четата се разделя на няколко по-малки групи, всяка от които трябва да се придвижва към Троянския Балкан или Тракия, но изморените и обезсърчени въстаници са лесно разпръснати и впоследствие или изловени, или избити от преследващите ги башибозуци. Само десетина души от тях успяват да се спасят, емигрирайки във Влашко.
Едновременно с четата на Ботев, на 16 срещу 17 май 1876 г. край Тутракан в българските земи се прехвърля и малката чета на Таньо Стоянов. Целта на тази чета, състояща се от около 20 души, е да се придвижи възможно най-бързо до Сливенския Балкан, където да окаже помощ на местните въстаници. В района на Поповско обаче четата води няколко тежки сражения, при които е разбита, а самият войвода Таньо Стоянов пада убит.

С гибелта на двете емигрантски чети завърва Априлското въстание. Но разправата над разбунтувалото се българско население продължава. След жестоките кланета при потушаването на самото въстание, последват масови издевателства и грабежи в десетки селища и цяла Румелия. В големите градове – Търново, Русе, ПловдивВидин, властите създават извънредни съдилища, пред които са изправени стотици арестувани българи. Мнозина от тях са осъдени на смърт, а други – на заточение. Окончателната равносметка отАприлското въстание включва убийството на над 30 хиляди души, опожаряването на80 селища и разграбването на други 200.

Характерът на Априлското въстание от 1876 г. най-точно определя К. Косев – “екстремално проявление на цялостния възрожденски процес”. То е връхната точка в българското националноосвободително движение. В него вземат участие всички социални слоеве, поради което то може да се характеризира като общонародно. По думите на Н. Генчев буржоазията се явява водеща ръководна сила във въстанието. Априлското въстание е най-мащабното проявление на нейното желание да предизвика радикален поврат в политическото положение на българския народ. Ето защо според Н. Генчев най-същностната причина за провала на Априлското въстание е, че в историческите условия, в които се развива българското възрожденско общество, то не успява да създаде икономически силна и политически подготвена буржоазия, която да доведе до победен край националната революция. 

Причините за неуспеха на Априлското въстание от 1876 г. са много. Обективно погледнато, силите на българските въстаници са неравностойни на огромния военен потенциал на Високата порта. Но не в малка степен, неуспехът на Априлското въстаниесе дължи и на недостатъчната подготовка на българското население, на краткотрайната подготовка на въстанието, на липсата на оръжие, на лошата координация в действията на отделните революционни области и комитети, на многото предателства, които съпътстват въстанието още от самото му избухване. Обиширни райони от българските земи катоДобруджаМакедонияСофийско остават извън обсега на дейност на гюргевските апостоли. Въпреки последователната пропаганда, значителни групи от тогавашното българско общество остават пасивни. Емиграцията като цяло също се включва слабо в подготовката и хода на самото въстание. Всичко това изиграва решаваща роля за съдбата на започнатото от ГРК дело и в крайна сметка то претърпява неуспех. От политическа гледна точка обаче въстанието постига своята главна цел – да привлече вниманието на Великите сили към българския въпрос и да ги принуди да се намесят за неговото разрешаване. Като връхна точка в развитието на българското националноосвободително движение презВъзражданетоАприлското въстание показва не само жертвоготовността на българите да воюват с оръжие в ръка за своята свобода. Въстанието демонстрира политическата зрялост на българското възрожденско общество и неговата ясна воля за самостоятелно развитие. 

Героизмът и саможертвата на българския народ, както и изключителната жестокост, с коятоАприлското въстание е смазано, предизвикват широк международен отзвук. Чуждите дипломати и журналисти, които от близо следят кървавите събития в България, подробно запознават своите правителства с истината за положението на страдащите българи. В най-четените европейски вестници са публикувани над 3 хиляди статии в подкрепа на българската кауза. Представители на демократичната общественост в големите страни организират митинги, протестни събрание и шествия, на които изказват съчувствие към подвластното християнско население в Османската империя и настояват за смяна на политиката спрямо Високата порта. В Цариград е съставена специална международна анкетна комисия с участието на княз Алексей Церетелев – секретар на руското посолство вЦариград и управляващ консолството в ОдринЮджийн Скайлер – секретар на американското посолство в Цариград и журналистите Дж. Макгахан и К. Шнайдер. Комисията посещава районите на въстанието и в подробен доклад излага разобличителни доказателства за извършените от турците масови зверства. 

Материалите на международната анкетна комисия намират особено силен отзвук във Великобритания, където впечатленията на Дж. Макгахан се появяват на страниците на в. “Дейли Нюз”, а опозицията, начело с Уйлям Гладстон, предприема масирана атака срещу външната политика на Дизраели. Самият Уйлям Гладстон публикува своите памфлети “Българските ужаси и Източния въпрос” и “Уроци по клане или изложение на конфликта между Портата и България през май 1876”. В кампанията срещуПортата се включват Чарлз ДарвинОскар Уайлд и др. известни английски политици и общественици. И във Франция редица изтъкнати публицисти като Ив дьо Вестин и Емил дьо Жирарден отпечатват множество материали в защита на пострадалото българско население. Задълбочаващата се Източна криза предизвиква бурни дебати и в германскияРайхстаг. В една своя реч Бисмарк заявява, че Турция не може да има повече място вЕвропа. Митинги в подкрепа на българите се организират в РимМиланоТориноДж. Гарибалди се обръща дори с писмо към революционната българска емиграция в Букурещ. Солидарност с българския народ демонстрират чехи, унгарци, румънци и др. европейски народи. Най-голям отзвук обаче Априлското въстание има в Русия, където славянските комитети разгръщат изключително широка кампания срещу турските зверства. За промяна на положението на българите издигат глас Л. ТолстойФ. Достоевски, Д. МенделеевВ. ГригориевичТургеневВерешчагин и много др. известни и влиятелни учени, писатели, художници, общественици.

Априлското въстание става мощен революционен стимулатор на цялото българско общество. Екстремната ситуация, създадена в резултат на въстанието, увлича и конформистки настроените българи в руслото на радикалното действие. През юли 1876 г. вБукурещ се създава Българско централно благотворително общество (БЦБО), което се явява пряк наследник на БРЦК. В БЦБО участват дейци с различни политически убеждения - Владимир ЙонинКириак ЦанковПетър ЕнчевОлимп ПановСтефан Стамболов и др. По същото време част от “старите” създават своя организация под иметоБългарско човеколюбиво настоятелство (БЧН). Негов председател е Панарет Рашев, а фактически ръководител – Евлоги ГеоргиевБЧН изразява интересите на едрата русофилска буржоазия. БЦБО организира доброволчески български отряди, които участват в започналата през юни 1876 г. война между Турция и съюзниците Сърбия и Черна гора. Едновременно с това цариградски българи, със съдействието на екзарх Антим I, организират дипломатическа делегация със задачата да представи пред европейските страни българските искания за политическа независимост. Мисията е обезпечена финансово от Евлоги Георгиев. В делегацията участват Драган Цанков и Марко Балабанов. През лятото и есента на 1876 г. те посещават АнглияФранция, ГерманияИталияРусия иАвстро-Унгария и връчват на правителствата на шестте велики сили меморандум, с който настяват за предоставяне на самостоятелно управление на българския народ. През ноември 1876 г. БЦБО приема “Програма” за решаването на българския въпрос, която показва, чеБЦБО разчита вече изцяло на външните сили. 

Значението на Априлското въстание в българската история е огромно. То радикализира до краен предел българо-турските отношения и показва неизбежността на българското освобождение от османска власт. Благодарение на него българският въпрос се очертава като основен в Източната криза. Жестокото му потушаване спечелва на страната на българската кауза цялата световна демократична общественост. Постепенно, под натиска на общественото мнение, правителствата на Великите сили са принудени да се намесят активно за намиране на благоприятен за българите изход от поредната балканска криза. Първоначално това се изразява в организирането на Цариградската посланническа конференция (декември 1876 – януари 1877), а след нейния провал – и в обявяването наРуско-турската война от 1877-1878 г.