За Априлското въстание от Пламен Павлов

Проф. Пламен Павлов - историк, преподавател във ВТУ „Св.св. Кирил и Методий”, автор и водещ на предаването „Час по България” по телевизия „СКАТ”, дописен член на БАНИ.

Крайно време е да проумеем една очевидна истина - Априлското въстание, независимо от кървавото му потушаване, на практика е една победила революция. Тази теза е защитавана най-последователно от акад. Константин Косев и се възприема все повече от учените, а и от самото ни общество. Априлската епопея от пролетта на 1876 г. отваря нова страница в Източната криза, която води до Освободителната руско-турска война – истина, която нито тогава, нито днес буди съмнение. Това, което е казал Георги Бенковски на връх Лисец, както и Цанко Дюстабанов пред турския съд в Търново, се оказва вярно - целта на въстанието е постигната! То прави нерешения „Български въпрос” въпрос на тогавашната европейска и световна политика. Отзвукът на Априлското въстание се оказва със сила и мащаби, които надали са били подозирани и от самите негови апостоли и организатори. Отзвукът от събитията в България е уникален във възрожденската ни история, тъй като по едни или други причини нашият национален въпрос не е бил достатъчно добре познат в тогавашния свят.
Една от тези причини е, че ние нямаме „Велика сила” - покровител, реално погледнато… Независимо, че Русия повежда война, която довежда до освобождението на част от българските земи, дори и това действие е мотивирано отново с типичните за руската пропаганда аргументи да съдбата на „южните славяни”, „православните братя” и т.н., а не толкова на самите българи. Разбира се, твърде скоро започна да се говори вече много повече за българите като народ, а не като част от някаква едва ли не аморфна маса от „южни славяни”… Разбира се, в никакъв случай не може да се отрича ролята на Руската империя, на нейните интелектуалци, славянофили, на всички приятели на България, които се изправят в защита на въстанието. Ако тръгнем по линия на славянските страни и популярната в онези години славянска идея, изключително важен е отзвукът на въстанието в Чехия – солидарността на чехите с българския народ прави „българската тема” популярна в Австро-Унгария и германоезичния свят като цяло, в Средна и Западна Европа. За жителите на континента става ясно, че българският народ не може повече да бъде поданик на една азиатска деспотия, каквато си остава Османската империя.
До известна степен плод на случая, но много силен отзвук получава една велика книга - „История на българите” на младия тогава Константин Иречек. „Историята” излиза именно през 1876 г., при това на немски език, което на практика отваря очите на голяма част от тогавашния свят кои са българите - че не са някакъв загадъчен, неизвестен народ, напротив - България е страна с древна и богата история, важна не само за славянските народи, но и за цяла Европа. Вълна от протести зарива целия свят, тъй като на практика вече Европа живее в едни модерни времена, където хуманизмът, демокрацията, човешките права са на преден план. Това, разбира се, важи и за най-светлите умове на Русия - Достоевки, Толстой, Тургенев, Менделеев… Цветът на руската интелигенция, най-големите руски интелектуалци излизат мощно в подкрепа на българския народ. Това важи и за техните събратя в цяла Европа - достатъчно е да посочим Виктор Юго или пък огромния морален авторитет на Джузепе Гарибалди в Италия. Малко известно е, че Априлското въстание има силен отзвук в Ирландия, тъй като ирландският народ също се бори за своята независимост, макар да живее в несравнимо по-добри условия. Отвъд Океана, в Съединените щати, има мощна вълна, като тук много голяма е заслугата на Макгахан и на други американски българофили. Даже в Нова Зеландия са събирани помощи за страдащите българи.
Това е, разбира се, огромна тема, но дори и беглото й проследяване показва, че тези млади български апостоли, така нареченият Гюргевки комитет – хора на възраст най-вече между 20 и 30 години, са имали ясна визия какъв ще бъде ефектът от въстанието. Разбира се, изключителен ефект има преминаването на Ботевата чета - то в първите дни надминава по степен на разгласа ставащото в градовете и селищата на Панагюрския /Четвърти/ революционен окръг, където въстанието е най-силно. Там обаче все още продължават сраженията и последвалите ги турски зверства, извадени по-късно на бял свят от чужди консули, анкетьори, журналисти и други благородни и честни хора. Така или иначе, ефектът от въстанието е много силен, което се дължи и на променената обстановка в Европа. Нека припомним, че и преди Априлската епопея е имало големи въстания. Да речем през 1850 г. – в така нареченото Видинско или Белоградчишко въстание, участват 30 000 души. То по мащаби се равнява на Априлското, както, впрочем, е и при Нишкото въстание през 1841 г. Тогава също е имало интерес от Западна Европа, но той е бил несравнимо по-слаб. Пък и европейската общественост по онова време е заета със собствените си проблеми. През 1876 г., реално погледнато, отзвукът е невероятен, което се дължи преди всичко на героизма на самите въстаници.
Изстъпленията на турската войска и башибозук са истински шок за тогавашния цивилизован свят. Тук на първо място са вестите за кървавото Баташкото клане, най-зверското изстъпление, което прави поробителят. Не бива да забравяме обаче, че въстанието е кърваво потушено не само в Батак... Кланетата в Бояджик, Ямболско, може да се съизмерват донякъде с Батак, а и самата революционна столица Панагюрище е превзета, и то най-вече от части на редовната армия, с нечувани зверства. Масовите убийства продължават и по време на Руско-турската освободителна война, в която има редица примери за жесток терор и геноцид над българите. Достатъчно е да посочим Стара Загора, Любенова махала, изобщо целия ареал, в който се струпват войските на Сюлейман паша. И не само там – има опит да бъде избито населението на Русе, а и на други градове и села, в София има убити хора в навечерието на освобождението й от войските на Гурко.
Можело ли е да успее въстанието? – въпрос, който е вълнувал още съвременниците му. Разбира се, то не е могло да разчита на военен успех, тъй като силите на въстаниците са несравними с огромния потенциал на Османската империя, стъпила на три континента. В историята има парадокси, когато и много по-малки по мащаби такива освободителни движения са имали непосредствен резултат, но това е ставало в друга международна обстановка, във време на война, и т.н. Самите организатори и водачи на въстанието не са си правели илюзии, че могат в открит сблъсък да победят модерно въоръжената турска армия. Това се оказва сериозно предизвикателство дори за Русия по време на последвалата война. Добре въоръжена, турската армия е командвана често от западни офицери, приели формално исляма, разполага с инструктори, с генералитет и офицерство, обучени в духа на модерната военна наука. И все пак, замисълът на апостолите не е за, едва ли не, „колективно самоубийство”. Идеята, обсъждана в Гюргево от младите и радикални патриоти - Стефан Стамболов, Панайот Волов, Иларион Драгостинов, Георги Измирлиев - Македончето, Никола Обретенов, Стоян Заимов, Георги Бенковски и т.н., следва познатите проекти още на Георги Стойков Раковски, а ако се върнем още по-назад в историята, дори на Велчовата завера. Време е да се проумее, че в нашето революционно движение няма прекъсвания… Напротив, има един практически непрестанен революционен поток, който се предава от поколение на поколение, а много често тези поколения се преливат едно в друго. Замисълът на въстанието е да се извоюва „свободна територия”, да бъдат обявени българска власт и правителство – и водачите на въстанието го правят. Целта е да бъде легитимирана новата българска власт - това Бенковски го прави по гениален начин - след което да се предизвика намесата на Великите сили и на международната общественост - още повече, че необходимостта от реформи в Османската империя е била призната от целия свят, от Великите сили, а в косвен план – дори от самите турски власти. Самият факт, че броени години преди това османската власт, въпреки огромните протакания и двулични маневри, признава Българската екзархия е показателен. Когато е призната Българската екзархия, за никого не е тайна, че следващият въпрос е поне за автономия на българите. Неслучайно Цариградската конференция веднага след въстанието, в края на 1876 г. стига до идеята за създаване на две големи български автономни провинции, които следват като цяло модела на диоцеза на Екзархията, на българското етнокултурно пространство. Тогава, разбира се, Османската империя не се съобразява с това, което се е случило, но нека да припомня, че тази посланическа конференция в Цариград се равнява по сила на сегашните сесии на ООН. Тогава не е имало днешния транспорт, самолети, съвременните технологии, така че тази конференция не е просто на посланиците – тя е един висш международен форум, който решава, че българите са достойни да живеят свободно. А вече в изгода на техните собствени интереси, българските земи са разделени в случая не както става по-късно, на Източна Румелия и Княжество България – по хоризонтала, а меридионално, на две големи провинции, но в тях са включени почти всички етнически български земи, включително Македония и Северна Добруджа. Даже и Поморавието е включено – нещо, което Санстефанският договор несправедливо отстъпва в полза на Сърбия.
Реалното освобождение на България започва с Априлското въстание - то е катализаторът на всички останали процеси, вкл. на Руско-турската война – големият военностратегически процес, довел до възкресяването на погиналата българска държавност. Що се отнася до тази толкова съдбовна за нас война, и за нея в учебната ни литература, а и в общественото съзнание, има доста празноти и недостатъчно обяснени събития и факти. Обикновено се пише и говори, че първият свободен български град е Свищов, но десет дни преди това е освободен Мачин в Северна Добруджа - там местните българи, водени от свещеника и даскала, посрещат освободителите по същия начин, по който това става впоследствие навсякъде. Тулча, Мачин, Кюстенджа /сега Констанца/, за които днес не си спомняме, тогава са типични български градове, в които имаме същото Възраждане, както и в останалите български земи. Нека да припомним, че в Априлското въстание също участват дейци от Северна Добруджа. Поп Харитон е бил дълги години свещеник в Северна Добруджа и оттам води една своя малка чета, която влиза в състава на голямата чета, чиято „душа” пък е знаменитият даскал Бачо Киро. В Априлското въстание участват българи от цялото ни етнокултурно землище.
Не бива да се забравя и за тъй нареченото Разловско въстание в Македония - нещо, което нашите съседи и събратя от днешна Република Македония или премълчават, или се опитват да изопачат. То избухва по абсолютно същия модел, по който се действа във всички революционни окръзи. Това се дължи най-вероятно на връзките на Димитър Попгеоргиев-Беровски – неговият водач, с апостолите от Четвърти окръг. Само да припомним, че Димитър Попгеоргиев, по-късно кмет на Кюстендил, е легист на Раковски и не е „македонски национален герой”, а един от ярките български патриоти, които са свидетелство за непрекъснатостта на революционния процес от времето на Раковски до Априлското въстание. Ако пък става дума за македонските българи, такива има навсякъде, вкл. в Ботевата чета и във всички други действия на това въстание. Това, че въстанието има един ограничен обхват като географски дадености, е по стечение на самите обстоятелства. И не бива да забравяме, че цялата организация през 1876 г., се базира върху мрежата от комитети, изградени от Васил Левски. Самите съвременници, както пише Захари Стоянов /както и Димитър Страшимиров по-късно/, казват: „Това правеше Дякона”. На практика въстанието не би имало своите мащаби, дори онова „пиянство на един народ”, както образно се изразява Иван Вазов, ако я нямаше онази революционна „мрежа”, създадена от Апостола Васил Левски.
Подготовката на Априлското въстанието е кратковременна, бърза, дори прибързана, но това е било неизбежно, преди всичко от гледна точка на „строгата конспирация” като основополагащ принцип. Тогава османската полиция, ръководена от специалисти като немеца Шнайдер ефенди, е имала уши и очи навсякъде. Въпреки всичко, в продължение на месеци османската власт няма и понятие какво се върши! И дори когато Ненко Терзийски - човек, който по-скоро от колебание и от малодушие става предател, без изначало да е такъв, съобщава на властите за събранието в Оборище, турската полиция гледа с известно недоверие на неговите донесения. Затова тя не взема особени мерки, смятайки че той преувеличава. Нека отново подчертаем, че в продължение на няколко месеца градчета и села, цялото население на Панагюрския окръг, прави трескави приготовления за бунта – събира се оръжие, барут, изработват се „черешови топчета”, правят се дори военни учения! Навсякъде има и местни представители на властта – те „подушват”, че нещо става, но нямат никакви сериозни наблюдения, информация и т.н. С други думи, няма и следа от предателство! Митът за предателството трябва веднъж завинаги да бъде изоставен. Разбира се, има случаи на издайничества, а и на явно предателство, понякога от страх, алчност, дори от глупост и невежество, но да се слага такъв „маркер” като наша национална черта е повече от пресилено. Нещо повече, това е и своеобразен грях, още повече от гледна точка на съвременните ни знания за онази епоха.
Нашата история трябва да бъде осмисляна и преосмисляна по адекватен и честен начин. Много често днешните ни политици не отиват по-далече от плакатното, помпозно и, уви, повърхностно говорене, когато им се налага да участват в тържества, посветени на исторически събития. И може би след час не си спомнят какво са казали... Най-често това се речи, подготвени от техни сътрудници, които прибягват към популярни книжки или „Уикипедия”, но дори и събраната там информация явно им е в повече… Ако се върнем на Априлското въстание, то без съмнение трябва да бъде осмислено и разбрано не като еднократно усилие на нацията, а като апогей на започнало десетилетия преди това революционно движение – движение, в което са участвали десетки хиляди тогавашни българи. Движение, което красноречиво показва, че нашите предци са имали високи цели и достойнство. Идеята за „… революция – морална и с оръжие…”, развита от Васил Левски и неговите съратници и последователи, е поантата на това българско достойнство и същност на Априлското въстание.

(Текстът е публикуван за първи път на 23.04.2014 в http://www.fakel.bg/index.php?t=3611)